Здравейте д-р Хаджиев,
бих искала да знам има ли лечение на плоските брадавици?
Много ми е неприятно защото те стават все повече и ме притеснват. В началото имах само кракат а, сега вече и по тялото((
Предварително благодаря,

************************

здравейте ! лекувате ли плантарни барадавици/по лице ,брада,в косата и на ръцете

************************

Здравейте!
Брадавиците (плоски, кожни рогчета, на краче и прочее) показват, че кожният имунитет е компрометиран, потиснат и е позволил неконтролирано разрастване на кожни клетки. Често мерките, които се вземат, са горене с най-различни способи, за да се премахнат. Но така се премахват за известно време, тъй като проблемът с имунитета си стои, на него не се въздейства. Необходимо е специфично стимулиране на имунната система (т.е. на този неин аспект, който е потиснат). Обикновено проблемите с имунитета се свързват с хормонални разстройства (промени), които могат да са нормални (менархе, менопауза, бременност, пубертет) или не (хормонални заболявания или просто отклонения, които при жените могат да се регистрират по хода, протичането и ритъма на менструалния цикъл). Често хората прибягват и към фитотерапията. Съществуват много методи на въздействие на брадавиците чрез фито- или натурални препарати, но това също не променя имунната слабост, въпреки че е по-меко въздействието върху организма. С възрастта (или в хода на някакво потискащо лечение) слабостта на имунната система се задълбочава и тези кожни проблеми се генерализират все повече – обхващат все по-големи зони на тялото (както наблюдавате Вие самата). Съветът ми е да се консултирате със специалист по натуропатия, т.е. лечебен метод, който стимулира специфично имунната система. Не са много тези методи – апитерапия (с пчелни продукти), СуДжок, нутрицитерапия (хранителна терапия), но най-мощният е Хомеопатията.

Пиша ви относно проблем, които имам и прочетох във вашия сайт че може да се излекува със хомеопатия. От години имам упорито бяло течение, или по точно откогато се помня. На 22 години съм, почнах да се лекувам на 17 с мнoгoбройни курсове с антибиотици, глобули и какви ли не медикаменти. Досега няма никакъв ефект, даже понякога настъпваше и влошаване. Имала съм и гъбични инфекции, преди година ми откриха раничка, която тушираха но сега пак се е появила и в момента се лекувам с курсове с глобули за да може да я тушират. С други думи, за всичките тези години излиза че лечение няма, че това е хронично и никога не може да бъде напълно излекувано, а само да се постигне временно оцхумяване. Няма да ви казвам колко съм отчаяна, да не говорим че се чуствам ужасно.

Въпросът ми е дали може или дали има гаранция че с хомеопатично лечение ще стане и какво може д аме посъветвате.

предварително ви благодаря.

************************

Здравейте д-р Хаджиев.

Благодаря за хубавия сайт.Много полезен и изчерпателен.

От доста години имам Бяло течение и в стремежа си да го излекувам /без резултат/ си навлякох гъбички, които също немога да изгоня.Затова тръгнах да търся други начини за решение на проблема ми.

Благодаря Ви предварително.

************************

на 22 години съм и иман засилено бяло течение, което въпреки че упорито лекъвах, не мога да премахна. последните 2 седмици нещата се усложниха тъй като половят контакт стана много болезнен за мен а при наличието на презърватив - болката става още по силна

искам да отида на лекар но всеки път като ми предпишат лекарства и свещички течението се премахва временно и след това отново се появява

наистина ли мога да се излекъвам посредством хомеопатията?

************************

Бяло течение (левкорея) НЕ се лекува с конвенционални средства (както всички останали хронични и остри заболявания!). Подходът към болестта на конвенционалната медицина е много погрешен и затова и няма резултати. Алопатичната медицина смята, че всички проблеми идват от някакви “лоши” микроорганизми (вируси, бактерии, гъбички, актиномицети, протозои, паразити и прочее) и хвърля всичките си усилия да намери начин как да ги унищожи, но то не се получава, защото на тяхно място идват други, след тях нови и т.н., което налага смяната на един антибиотик с друг, после с трети, после с четвърти и накрая се препоръчва хирургична или друга много тежка интервенция. Всъщност проблемите идват от имунитета – той е този, който решава кога човек да е здрав, кога да се разболее и от какво, съобразно генетичните си предразположения. И това е така, защото ние не живеем в скафандри и всички бактерии и вируси са във вътрешността на нашето тяло, само че днес сме здрави, а утре – болни. Какво тогава е болестта!? – това е причината, която е довела до спад на имунитета и тъй като неговият контрол е отслабнал някой микроорганизъм се е размножил прекомерно някъде (мястото, което обитава: устна кухина – става ангина; черва – става ентерит, колит или гастрит; влагалище – вагинит, бяло течение, възпаление на яйчник или матка; синуси – синузит и т.н.). Когато организмът усети това прекомерно размножаване той реагира чрез възпалителна реакция, за да намали броя на тези микроорганизми и се получава температура, болка, зачервяване, оток, нарушаване функцията на органа или тъканта и прочее. Възпалението е начин, по който организма опитва да се върне в първоначалното си състояние на баланс. А ние започваме да му пречим с химични лекарства и нищо не се получава, защото причината не се променя и имунитетът си остава подтиснат, дори още повече след химическата терапия. Причината да “спадне” имунитетът е хормоналният баланс и неслучайно човек боледува при хормонални промени, които съпътстват нормалния живот: дентиция при децата, около третата и шестата година (хиперестрогенемия), около менструация, бременност, менопауза, стрес. Защо стрес? – защото психо-емоционалното състояние чрез хипофизната жлеза обуславя хормоналния баланс извън изброените нормални хормонални разстройства. При стрес се променят хормоните драстично и това генерира имунен спад, което не закъснява да се прояви чрез болест. Прием на хормонални лекарства също е причина, която нанася огромни поражения в хормоналните нормални отношения в нашето тяло и да се приемат просто за контрацепция е престъпление (според мен, разбира се). Щом се променят хормоните се променят и химичните процеси в тялото и започват да се натрупват токсини. Те трябва да се изхвърлят навън, за да не пречат и това става по четири начина: естествени секрети (пот, урина, изпражнения, слюнка, сълзи...), патологични секрети (храчки, хрема, бяло течение, диария....), възпаление (така те изгарят от повишената локална температура в органа, където са се натрупали прекомерно и му пречат), кожа (тя е най-отдалечения от важните вътрешни органи и е най-безопасно там да се натрупват). Всичките тези четири начини са опит на организма да се спаси – когато ги подтискаме с химически лекарства ние възпрепятстваме излизането на тези опасни токсини, те остават във вътрешността на тялото ни и засягат някой важен вътрешен орган. Когато имаме бяло течение и започнем да го “лекуваме” с химически лекарства ние даже увеличаваме токсините в тялото и бялото течение дори става още по-обилно и дразнещо.

Стана много дълго обяснението ми и може би съм Ви отегчил, но разбирането на нещата ще Ви помогне да си решите проблема. Имате бяло течение, защото някъде хормоните са "разбутани" (може би имате нередовна или с друга аномалия менструация, или страдате от възпаление на хормонален орган, или имате в рода си такива дисхормонални заболявания, или приемате контрацептивни хормонални лекарства – мога много да продължа). Трябва да намалите токсинното си число в организма – двата най-лесни начини са гладолечение и спиране на химичните лекарства под всякаква форма. Останалото трябва да се свърши от Хомеопатията – тя би могла да “намести” хормоните и така да няма причина за бяло течение. Лечението с хомеопатия е строго специфично, защото се лекува не диагнозата, а самия болен човек, затова личния контакт между пациент и терапевт е задължителен!

Въпрос: Може ли чрез хомеопатията да се лекува грипът?

Отговор: Грипът е вирусно заболяване и картината му се характеризира с различни симптоми, чието присъствие е необходимо, за да се постави такава диагноза. Някои от тях са висока температура, силна отпадналост, зиморничавост, силно главоболие, болезненост на всички мускули и кости, липса на апетит, болки в гърлото отиващи към ушите и т.н. Чрез Хомеопатия може да се въздейства върху всякакви болести, включително и на грип. Разликата с конвенционалния, широко разпространен подход към болестите е, че се извършва стимулиране на организма чрез прием на хомеопатичния медикамент, а не подтискане на болестните прояви чрез лекарства (намаляващи температура, подтискане на главоболието и прочие). Трябва да допълня, че чрез хомеопатичния метод се лекува конкретния болен човек, а не болестта, разбирай “диагнозата”. И това е естествено, защото от грип всеки човек боледува различно: по различно време се разболява, развива различен набор от симптоми, чувства се по-различен начин от друг, страдащ от същата болест. Това зависи от състоянието на организма, на неговите тъкани и системи, на хормоналния му баланс и т.н. по време на вирусната инвазия, а те са различни при различните хора.

Въпрос: Как точно се лекува?

Отговор: Всички симптоми на дадено заболяване – повишаване на температурата, болката, секретите от носа или дихателните пътища, зачервяването, отокът и т.н. са израз на самия възпалителен процес. А възпалението е защитната реакция на тялото към някакъв силен дразнител или болестотворен агент (бактерия, вирус, токсини). Тези защитни реакции се стимулират, тъй като Хомеопатията е стимулиращ лечебен метод, който засилва собствените защитни сили на организма! Дали ще се засилят температурата, болката, секретите? – възможно е и това се нарича «лечебна криза», но това става за кратко и много добре се понася от тялото. Тоест температурата от 37,5°С става 38,5°С, но човек не изпитва дискомфорт, апетитът му се повишава, общото му състояние значително се подобрява, въпреки високите стойности на телесната температура. И често, ако не се знае фактът, че температурата е висока, по нищо друго не може да се познае, че детето е болно!

Въпрос: Как да се предпазим от грипа?

Отговор: За да се разболеем от някаква болест не е абсолютно задължително да имаме контакт с болестотворния агент. Важният момент е имунитетът ни да е подтиснат. И това се доказва от различни явления в реалния живот: разболяваме се от грип след дълга или тежка работа; след безсънни моменти; след някакво събитие, което ни е изтощило; след психоемоционален стрес; след излагане на силно или продължително изстудяване и т.н. Нашето тяло постоянно е в контакт с всички вируси, бактерии, гъби и други микроорганизми, които живеят в околната среда. Защо тогава днес сме здрави, а утре сме повалени от грип? Защото състоянието на имунитета се е променило, а точно той контролира синхронното съществуване на микроорганизмите и тялото ни без микробите да нанасят вреди. Когато имунната ни система, а тя означава много неща, се подтисне от някакъв фактор и контролът върху микрофлората, живееща във вътрешната среда на организма, се снижи или компрометира, се получава прекомерно размножаване на някой бактериален или вирусен щам. Това се усеща от имунните ни клетки и се задейства възпаление. Става повишаване на телесната температура като първа реакция, защото бактериите и вирусите живеят нормално при нормална телесна температура, а високата им създава дискомфорт, унищожава ги, забавя тяхното размножаване. Предпазването е хигиена, рационално хранене, профилактика на стреса, удовлетворителен режим бодърстване-сън и колкото може по-малко токсини да допускаме в тялото си. А какво са токсините? Това са синтетични вещества от лекарствен или хранителен произход. Всички химични лекарства и синтетични витамини се възприемат от организма ни като токсини и много от енергията му се изразходва да ги обработва до безвредни вещества, които да се отделят с урината, изпражненията, жлъчката, потта и т.н. Овкусителите, консервантите, оцветителите, подсладителите, на които гъмжат повечето хранителни продукти по магазините, също са синтетични вещества, които са токсини. Дори «питейната» вода е богата на различни химични вещества, които са несвойствени за организма. Има и токсини, които се създават в самия организъм, при смутен, по някаква причина, метаболизъм. Как да се пазим от тях? Колкото по-малко ги допускаме в тялото си все ще бъде от полза! И да не забравим – да се лекуваме с Хомеопатия! Тя стимулира организма ни – каква по-добра и естествена профилактика!

Въпрос: Предлагате ли лечение при различни видове грип?

Отговор: В Хомеопатията се назначава медикамент на базата на специфична картина, която демонстрира болният човек. Всички симптоми – основни и съпътстващи, с тяхната денонощна динамика, характеристики, интензивност, дават тази картина. Ние, хомеопатите, не делим болестите, и в частност грипа, на различни видове, а лекуваме конкретния болен човек, защото тази картина е специфична и характерна само и единствено за него. Другият болен, чакащ пред кабинета, ще демонстрира друга картина и ще има нужда от друго лекарство. Именно затова няма лекарство за грип, за гнойна ангина, за пневмония и т.н. Или лекарство за птичи грип, за Q-треска, за Северноамерикански грип (не знам дали има такъв) или за някакъв друг. В Хомеопатията има лекарство за този болен, за другия, за третия! Един от основните принципи в хомеопатичния терапевтичен метод е строго индивидуалния подход при лекуването!

Въпрос: С помощта на хомеопатията може ли да се предпазим от птичи грип, ако се пренася от човек на човек?

Отговор: С Хомеопатия можем да направим организма си по-устойчив на заболявания, т.е. имунитета по-напрегнат и адекватен. Можем да постигнем дори такава степен на устойчивост, че имунната ни система да се справя с проблемите преди да развие някакви симптоми или оплаквания или те да са много слаби и краткотрайни, да отшумяват без медикаменти. Така можем да се предпазим както от тежки хронични заболявания, които имаме в рода си и носим в гените си, така и от остри заболявания, защо не и от грип! Птичият грип има специфична картина, но по същността си не се различава от нито едно друго остро или хронично заболяване. За да се разболеем от него е необходимо да имаме слаб организъм, сиреч имунитет.

Въпрос: Може ли да се спре грипът с хомеопатията?

Отговор: Хомеопатията е възникнала преди около 250 години. Това е било време на тежки пандемии от холера, тиф, туберкулоза, малария и други. Те са унищожавали населението на цели градове. Има писмени данни, че там, където се е прилагала Хомеопатия, тези болести не са били толкова унищожителни и дори в някои засегнати места не се е допуснала дори нито една жертва! Трябва да почерпим опит от миналото си! Но трябва да отбележа, че с хомеопатичните средства ние не се борим срещу болестта, не подтискаме симптоми, не вървим срещу собствения си организъм, а му помагаме, стимулирайки го! И това е най-нормалното нещо на света!

Въпрос: При първи симптоми на грип какви хомеопатични средства се приемат?

Отговор: Зависи от това, каква картина на оплаквания се оформи. Много са хомеопатичните лекарства, които се използват най-често при грипни състояния: Gelsemium serpenvirens, Bryonia alba, Arnica montana, Baptisia tinctoria, Belladonna, Aconitum napelus, Oscillococcinum, Ferrum phosphoricum, Sulphur, Eupatorium perfoliatum, Rhus toxicodendron и списъкът може да е безкраен. Изборът на медикамент може да направи само лекар, специалист-хомеопат.

Въпрос: Според медицината няма ефикасно лечение спрямо вирусите, а в хомеопатията съществува ли подобно лечение?

Отговор: Така е! Конвенционалната медицина не може да се справя с вирусните заболявания. Изписването на антибиотици, които са ефикасни само при бактериални инфекции и на предварителни ваксини, е израз на нейното безсилие. Като се замислим - кои заболявания може да лекува широко разпространената и официална медицина, която хомеопатите наричат «алопатична»? Хипертонията, диабетът, псориазисът, нощното напикаване, стерилитетът, хроничните кашлици, хроничната хрема, коликите на новороденото или някоя друга? И тъй като сме на «вирусна» тема – не съм чул или прочел за лечение на каквато и да е проява на Херпесна инфекция (симплекс или зостер) или пък на друга! И това е по простата причина, че синтетичните лекарствата подтискат проявите на организма, а това не е правилният подход за лечение! Дали има ефикасно лечение на вирозите с хомеопатия – моето мнение е, че само така те могат да се лекуват без да се вреди на организма и само така може да се постигне пълно излекуване! Всеки практикуващ хомеопат в България, а и по света, може да цитира много висок процент на успеваемост при вирусни инфекции в своята практика.

Въпрос: Може ли да се приложи масово лечение при децата?

Отговор: Съществува едно понятие в Хомеопатията - genus epidemicus (генус епидемикус), с което се означава лекарство, което да се дава за определена епидемична болест, без значение от конкретния болен индивид. Дори първооткривателят на Хомеопатията, д-р Самуел Ханеман е разсъждавал много на тази тема. Засега категорични мнения на светилата в хомеопатичните среди няма, но това е въпрос на бъдещето. Аз, лично, заставам зад строго индивидуалния подход при лечението с хомеопатични средства! Има хомеопатични медикаменти, направени от широко използвани ваксини срещу грип или от самите вируси, причиняващи масови заразявания и епидемии, но тяхното приложение е ограничено и недостатъчно проучено. Дали могат да се вземат някакви превантивни мерки и какви да бъдат те е въпрос на лична преценка на хомеопата, но изхождайки от идеята за индивидуализъм при лечението е достатъчно децата да се лекуват редовно с хомеопатия при всякакъв здравословен проблем и можем да смятаме, че предварително сме се погрижили те да понесат добре настоящи или бъдещи епидемични ситуации.

Въпрос: Хомеопатичните средства против грип имат ли противопоказания, странични ефекти?

Отговор: За да се развият странични или нежелани ефекти е необходимо лекарството, което се използва, да е химично вещество и да не специфично, т.е. да действа не само на тъканта към която е насочено, а и на други места, на други тъкани и органи. А хомеопатичните лекарства не съдържат никакви химични вещества, освен захарта, от която са направени. Те действат по-скоро на физичен, а не на химичен принцип. Представляват специфичен стимул към конкретния боледуващ организъм. Ако стимулът не е насочен правилно той просто не действа и болестта се развива по своя път. Ако след прием на хомеопатично лекарство някои симптоми се обострят или се появят нови, то това е отговорът на организма към подадения стимул и той е необходим, за да се постигне излекуване. Тъй като Хомеопатията няма традиции в нашата страна, българите не са подготвени да разсъждават по «хомеопатичен» начин и често се налага в хода на лечение близките или самите пациенти да бъдат обучавани какво да наблюдават в процеса на лечение с хомеопатични лекарства и как да го тълкуват. Аз лично отделям половината (а често и повече) от самото хомеопатично интервю, за да изясня на пациента какво ще се случи с него след приема на лекарството. Хомеопатията е математика и в нея има причина и следствие, които могат доста точно да се определят. Често дори хомеопатът учудва пациента си когато му зададе конкретен въпрос за минало или съществуващо заболяване, което болният не му е съобщил.

Въпрос: Могат ли да се комбинират с други лекарства?

Отговор: Зависи от конкретната ситуация. Ако пациентът е на поддържащо лечение на хронична болест като хипертония, диабет, епилепсия, хормонално заболяване и други, лекарствата му не се спират, а се намалява техния прием само при нужда, т.е. ако организмът започне да контролира хроничния си проблем и необходимостта му от тях намалее. Ако обаче става въпрос за антибиотици, витамини, успокоителни, антиалергични и други те се спират веднага, защото натоварват организма с токсини без нужда, а и в тези състояния хомеопатичното лекарство е достатъчно да облекчи или излекува болестното състояние. НО, всичко е строго индивидуално и се решава от двама човека – лекуващият лекар-хомеопат и пациентът или близкия на болния. Необходимо е едно задължително условие – пациентът или близкия, който поема отговорност, да разполага с цялата информация за състоянието на болест, да му бъде изяснен пътя на излекуване чрез хомеопатия, да му бъде съобщено всичко, което би могло да се случи по време на лечението и т.н. Т.е. необходимо е доброволното му съгласие да се подложи на такова лечение. Това не се прави от семейния лекар или специалистът, практикуващ конвенционална медицина. Често дори диагнозите не са съобщавани на болните. Това е недопустимо! В Хомеопатията това задължително се прави, защото всъщност това е и своеобразно обучение на страдащия.

Хомеопатията е медицината на бъдещето! Факт е, че в последните години тя все повече се търси като алтернатива на конвенционалната медицина и това е, защото е по-успешна! Препъникамъкът е, че много трудно се поема отговорност, пък било то и за собственото ни заболяване. Защото в хомеопатичния кабинет отговорността се дели между лекар и пациент и последният често трябва да направи доста усилия, да се лиши от много неща, за да се излекува и за това е необходима много голяма мотивация! Много е лесно всеки ден да си вземаме хапчето и да мислим, че се лекуваме, без да правим никакви усилия и да се потрудим, за да си заслужим излекуването! Да не забравяме, че здравето е дар, който трябва да заслужим! Нека да го оценим преди да сме го загубили!

Интервю на д-р Хаджиев в списание "Домашна Енциклопедия на здравето" по повод грипните състояния и заплашващата епидемия от Птичи грип в Европа и света

 Хомеопатията и конвенционалната медицина са методи на лечение, които се различават не само по медикаментите, които се използват, а и по своя възглед за болестта. Хиляди пъти са ми задавали въпроса "Наистина ли не виждаш нищо положително в използването на антибиотик? Чак пък толкова ли е страшен?” Това е причината, заради която реших да изредя всички плюсове и минуси на антибиотиците.

Нека да започнем с плюсовете:

Цялата статия с плюсовете:

http://issuu.com/shareno/docs/shareno_7, стр. 31

Цялата статия с минусите:

http://issuu.com/shareno/docs/shareno_6, стр. 29

Остеопорозата има много имена: „тихият крадец”, „тихата епидемия” и прочее. Всички те я определят като незабележима, подмолна и необратима. Грешка е да се смята, че това заболяване е характерно само за възрастните хора. През последните години, с „подмладяването” на болестите, а с агресивните химични терапии на редица заболявания (хормонални, метаболитни, възпалителни, дегенеративни, или само за профилактика), явлението остеопороза се наблюдава вече и при хора на средна възраст, а дори вече и при млади хора. Подходът в лечебните процедури и предписания към нея зависят от обяснението й, от изясняването на същността й. Стана ясно, че при това заболяване минералите (особено калция) се извличат от костната система. Всички кости са подложени на този процес – от кубовидните (прешлени, на ходилото, китката) до дългите (крайници) и плоските (ребра, тазови, черепни). В резултат на това, костите стават чупливи, с разредена костна маса, прекалено еластични. Често това стига до крайност и се развиват тежки усложнения. Следващият много важен въпрос е защо минералите напускат тези органи и какви са механизмите, по които това се случва.

Предразполагащи и предизвикващи фактори?

Основната причина за извличането на минералите (калция) от костите е хронично (продължително, постоянно) подкиселяване на вътрешната среда на организма. Нарушава се едно от най-важните особености на баланса в организма – неговата хомеостаза. Киселинно алкалното равновесие е един от най-важните фактори за осъществяване на нормалните процеси в тялото. Тъй като това е изключително неблагоприятно за организма, той задейства защитните си механизми, за да компенсира нарушението в рН-то (буферни системи) – произвежда противоположните на киселите вещества – основите. А те са предимно бикарбонати, т.е. на основата на калция. Колкото по-кисело е в тялото, толкова повече калций се извлича от костните структури. В организма има датчици (рецептори), пръснати на различни места, които следят за разнообразните показатели на хомеостазата, особено за рН-то. Те изпращат импулси до мозъка и висшите структури, които могат да променят процесите и да възстановят нарушеното равновесие.

Причини за това подкиселяване са:

- Болести. При всички заболявания се образуват киселинни вещества. Но това важи особено за хормонални, бъбречни, чернодробни, ракови, алергични, дегенеративни, автоимунни. Ако заболяванията са продължителни, то киселинността се увеличава постоянно. Особено силно на това се отразява лечението им с химични лекарства! Всички химични лекарства са киселини.

- Храната. Опорно двигателният апарат е място, където се отлагат всички тежки елементи: метали и неметали, които постъпват в тялото. А те идват предимно от храната. Затова тя има изключително важно значение за развитието, профилактиката и прогнозата за развитието на остеопорозата. Месо – то е богато на белтъчини, а те са изградени от аминокиселини. Изключение прави рибата, защото поради особености в нейното усвояване от организма, не настъпва подкиселяване. Хляб – в него има много набухватели, подобрители и други добавки, които също са белтъци (изградени от аминокиселини). Изключение прави пълнозърнестият хляб – той съдържа по-малко от споменатите вещества. Газирани напитки – те са обогатени на въглероден оксид, който предава газирания вид. Той в организма се превръща в киселина. Изключение прави бирата. Сладки продукти от магазинната мрежа – в тях подсладителите са нутрасуити, аспартами и други аминокиселини. Изключение правят, разбира се, плодовете. Кафето, алкохолът, стимулантите (кофеинизираните напитки) също в организма добавят киселини. Разбира се, в организма има механизми, които намаляват това влияние, но ако използваме киселинизиращи храни постоянно, тези механизми се изчерпват и стават неефективни. Малкото приемане на вода, както и широкото използване на фаст-фууд тласкат телата ни към още по-голяма кисела криза.

- Възраст – особено менопаузната. Факт е, че с възрастта, телата ни все по-слабо се справят с поддържането и правилното функциониране на всички процеси. Все по-трудно се постига възстановяване, все по-дълбоки са последствията на агресивните фактори.

- Агресивни фактори на средата – цигари, радиация (особено GSM), козметика и храни с химични добавки и консерванти, начин на обработка на храната (особено пържене, микровълнова обработка, дълбоко замразяване). Всичко изброено провокират и карат защитните механизми на организма да работят на пълни обороти постоянно, без почивка. Защото ние без почивка се подлагаме на тези фактори на средата ни. - Стрес и заседнал начин на живот, както и небалансирано хранене. Стресът влия на тонуса на нервната ни система, а той обуславя хормоналния баланс. Всички емоции и психични състояния са свързани с излъчване на определени хормони в организма при тяхното изживяване. Всички знаем за адреналина (хормона на гнева), за серотонина (хормона на щастието), за кортизона (хормона на страха) и прочее. А именно хормоните определят метаболитните процеси в тялото ни. При стрес, хормоналния баланс стартира такива процеси, които в края си завършват с общо киселинизиране на тялото. Заседналият начин на живот е свързан с раздвижването от мускулната работа на телесните течности (кръв, лимфа) и предвижването на богата на отпадни продукти течност до местата (черен дроб, бъбреци и други), където те се усвояват и неутрализират.

Последствия

Извличането на минерали от костите и сухожилията алармира организма – той разбира за този процес. Единственият начин, чрез който може да се противопостави, е ускоряване на метаболизма в засегнатите зони – ускоряване на обмена на вещества там! Това се реализира по два начина – пасивен и активен. Двата начина са с обратна зависимост – колкото пасивният е по-изразен, толкова по-малко е застъпен активния! Пасивният е възпалението – чрез възпалителните процеси и струпването на възпалителни клетки и вещества в костите, минералите се запазват там. Ето защо, при проблеми в кости, сухожилия и стави там възниква възпаление. Белезите на възпалението са болка, зачервяване, оток, смущение на засегнатата част, затопляне. Активният начин е движението. Когато използваме костите и ставите си ние подобряваме кръвотока, изхранването и функционирането на тези органи. Това, като краен ефект, води до запазване на минералите. Последствията са нетипични. Мислим за други проблеми, когато ги имаме – за болките си в кръста и колената си, за „шипове”, за настинки и преумори. Но това е маскираното лице на остеопорозата. Болки (хронични, постоянни) – в стави, кости, гръб, мускули, сухожилия. Деформации – на стави, гръбнак, скелет, кости Намаляване на ръста Намалена трудоспособност

Костни фрактури – без физическо усилие или с минимално такова. Особено на бедрена кост (тазобедрени стави), прешлени, предмишница.

Диагноза?

Остеопорозата няма типични за нея симптоми, по които да я разпознаем докато не стане прекалено късно. Ето защо не й отдаваме дължимото внимание. Но ако знаем степента на проблема, ще вземем съответните мерки. Можем да се ориентираме само чрез преглед и мнение на специалисти. Начините на диагностициране на тази болест са: Рентгенография – на дълги кости, на прешлени, на костите на ходилото Остеодензитометрия – измерване минералната плътност на костите Биохимични изследвания – калций, фосфор, минерали в кръвта, хормони, рН

Как да се предпазим?

Най-добрият момент за профилактика на остеопорозата е още докато сме здрави – още в юношеството.

- хранене: балансирано, богато на калций, минерали и витамини, алкална храна, прием на вода

- движение: чрез него минералите се задържат в костите. Ненатоварващо, периодично, редовно.

- хормонален баланс: да не го нарушаваме със синтетични хормони.

- ограничаване на нездравословните навици: пушене, преяждане с месо и хляб, алкохол, обездвиженост, захар, сол, прием на синтетични лекарства и добавки.

Темата за Миазмите е една от най-широко разискваната сред хомеопатите от времето на Ханеман (родоначалникът на терапевтичния метод “Хомеопатия”) до наши дни. В този материал ще се опитам да хвърля малко светлина на тези понятия без да имам амбициозността да ги определям като правила.

След 10 години проучване на случаи, подробни разпити на пациенти и исторически справки, преодолявайки безброй препятствия, Ханеман очертава кръг от некласифицирани дотогава болести и им дава имена, като общо ги нарича миазми. Това е опит да обобщи типичните черти на различни медицински диагнози и ги обедини под едно название. По времето на Ханеман се разграничават три миазма – Псора, Сикоза и Сифилис. Под тези имена се крият някои характеристики за начина на протичане на различни заболявания, степента и вида увреда на тъканите, а оттам и прогнозата при лечение.

“Миазъм” се припокрива по смисъл най-близо с понятието “диатеза”. Диатезата е обобщение на генетичната предразположеност към определен вид на протичане на заболяванията (остро, подостро, хронично), както и типа (възпаление, алергия, дегенерация, загнояване) и локализацията (орган и тъкан) на болестния процес. Ще припомня факта, че Хомеопатията е холистичен метод и изучава пациента като неразривна съвкупност от строго индивидуални психоемоционални особености (характер, страхове, стереотип на реакция при различни ситуации, тип на създаваните междуличностни взаимоотношения и прочее), физически характеристики (зиморничавост, коса, мускулатура, строеж на лицето и цялостната костна структура, развита подкожна тлъстина, кожа и прочее), минали здравословни проблеми и такива в семейството, хранителни предпочитания, сън и т.н. като всички тези факти критично се тълкуват и се оформя цялостна картина. Психическите особености много често се припокриват по характер с физическите проблеми и това е нормално, защото психиката контролира изцяло физическото тяло – езикът на тялото и жестове ни подсказват какво мислим и чувстваме; скоростта с която се храним, ходим, говорим, се определя от психичната ни скорост, а защо не и болестите, от които боледуваме и типът им на развитие, да се определят от нашия психоемоционален стереотип. Например, забелязали ли сте, че човек с много страхове, потаен и винаги криещ чувствата и изживяванията си, несподелящ, страда от “скрити” заболявания, такива които не се виждат (както и емоциите на този човек). Ако има екзема тя ще е под мишницата, в задколянната ямка, под брадичката, в окосмената част на главата, т.е. ще е скрита и няма да се вижда. А, от друга страна, ако наблюдаваме човек, страдащ от сенна хрема (вазомоторен ринит) с постоянни и чести звучни кихавици, силни сърбеж и парене в носа, постоянно изтичане на пареща носна секреция, използващ често носната си кърпа, търка е чеше нервно носа си, ще видим, че той е бърз, топлокръвен, постоянно в движение, говори бързо, нетърпелив, сменя често лекарствата и лекарите си и е постоянно неудовлетворен от резултата на лечението. Идеята е, че както всичко останало, така и самата болест (тип, скорост на протичане, място на развитие и т.н.) ни подсказва какъв тип характер стои пред нас. Защото всичко е едно цяло – психиката и физическите характеристики са еднотипни. Затова трябва да се лекува самият човек, с индивидуалната му болест, а не общата диагноза, поставена чрез лабораторни или апаратни изследвания!

Ето няколко примера за характерни псорични прояви: изключително силен сърбеж, придружаващ кожното нарушение; световъртеж, който често се причинява или влошава от емоционални смущения като се проявява при ходене, поглеждане нагоре, промяна позицията на тялото. Към тази група спада и остро, мъчително, пристъпно главоболие, което се появява сутрин и се влошава в хода на деня и подобрява със залеза, като най-често засяга челото или върха на главата и се придружава от зачервяване на лицето и пулсиране. Имаме свръхчувствителност към звуци, миризми, шум. Нека обобщим: заболяванията, които се причисляват към Псората, са функционални, т.е. няма структурно изменение на тъканите, а само смущения в тяхната функция. Можем да си извадим извода, че организмът има достатъчно енергия и не допуска болестните прояви да се задълбочат и увредят необратимо органите му. При псоричните прояви на болестта наблюдаваме силно изразени оплаквания и симптоми, но при лабораторни, образни и други специализирани изследвания, не установяваме болестно променени тъкани. Например тук спадат диагнози като: остра вирусна инфекция, уртикария, вестибуларни смущения с вирусен причинител както и огромната група заболявания на неврогенна основа – пристъпно сърцебиене (често диагнозата е вегетативна дистония), изтръпване на крайниците (невровегетативен полиневрит), колит (синдром на раздразнено дебело черво), мигрена, епилепсия с хистеричен характер и още много други. При тях пациентът не се чувства добре, но няма обективен показател, който да докаже, че той е болен. Псоричните заболявания са остри, кратки, последват се от пълно възстановяване, общото състояние не е увредено значително, не се засягат жизненоважни органи, а болестта е на повърхността на тялото (кожа, лигавици).

Другата група е миазмът на Сикозата. Тук процесите се характеризират с липсваща острота на оплакванията; хронифициране и продължително съществуване на симптомите; увеличаване броя и/или размера на тъканните клетки (свръхразрастване) – брадавици, бенки, липоми, фиброми, миоми, хипертрофия на простата, увеличени сливици, блокаж на носа от удебелена носна лигавица, полипи (в нос, ушен канал, синуси, влагалище, маточна кухина, дебело черво), кондиломи на женските полови органи и други. Оплакванията се влошават при студено и влажно време (особено артритните в областта на различните стави). Характерни са хронични течения от различни кухини на тялото: хронична левкорея (бяло течение при жените), хронична хрема, хронична оторея (течение от ухото), хронично секретиране от кожни дефекти, хронични секрети от уретрата при мъжа (хроничен уретрит) и прочее. Патологичните прояви са хронични, което показва, че организмът е подтиснат и няма сила да развие остри симптоми. Остротата често е показател за състоянието на имунитета ни – колкото по-остри са проявите на възпалението, толкова по-добра е имунната ни защита! Енергията трябва да е достатъчна в нашето тяло, за да може то да се защитава ефективно. Ако имаме енергиен недостиг възпаленията ни ще са хронични или подостри, протрахирани (продължителни) във времето, с чести усложнения от сраствания или удебелявания на тъканите.

Третата група е миазмът на Сифилиса! Всички увреждания, които могат да се причислят към него, са крайно разрушителни. Организмът сам разрушава себе си (автоимунни състояния) или имунитетът не е в състояние да спре силно деструктивния фактор. Разпадът на тъканите е основния белег на сифилитичните болестни процеси. Алергичните заболявания са едни от тях. Мастоцитите (вид имунни клетки) съдържат мехурчета, изпълнени със силно реактивни и водещи до възпалителни прояви вещества. При контакт с някакъв фактор (алерген) тези имунни клетки се разпадат и освобождават в кръвта тези вещества, като ефектът е много бързо развиваща се, изключително силна възпалителна проява – астма, алергичен шок, алергични отоци, сенна хрема. Гнойните процеси са другите, най-характерни състояния за този миазъм, тъй като гнойта представлява маса от разпаднали се имунни, тъканни, кръвни, микробиални клетки – гнойна ангина, абсцес на белия дроб (и на други органи), кожни фурункули, панарициум, гноен апендицит, гноен конюнктивит и други. Сифилитичните заболявания са едни от най-тежките по протичане и имат най-неблагоприятната прогноза и трудно лечение. Жизнената енергия е изключително подтисната, което определя силно увреденото състояние на пациента.

Забелязали ли сте, че някои хора боледуват от остри възпаления, които протичат за кратко и бързо се възстановяват! Те рядко боледуват, радват се на добро здраве, леко изкарват възпалителните заболявания. Други, обаче, като се разболеят нямат силни оплаквания, но дълго във времето провлачват страданията си и рядко се излекуват напълно като някакво оплакване остава да съществува до следващото разболяване. Някои деца страдат от чести гнойни ангини, а на други обривите им лесно загнояват или развиват гнойно акне в пубертета. Това се случва, защото те са с различни миазми! Миазмите се унаследяват! При лечение с химични средства проявите на даден миазъм стават все по-тежки във всяко следващо поколение и се проявяват във все по-млада възраст! Често в практиката си чуваме пациентът да казва – “майка ми разви остеопороза на 70-годишна възраст, а при мен се установи като бях 40-годишна”; “баба ми страдаше от коклюш, а детето ми има астма от 10-годишна възраст”. Не е задължително обаче да се прояви самата болест (като диагноза) в поколението, а миазъма да се репликира, тъй като се унаследява типът на имунна слабост.

Унаследява се неспособността на имунитета да възпре разрушителните процеси или неговата способност да се справя бързо и лесно с болестотворните фактори, чрез развитие на силно възпаление, а не конкретното заболяване! Следователно поколението приема нашата имунна слабост, нашият миазъм!

Идеята за миазмите постоянно се развива в днешно време. Тя е един от най-големите препъни камъни при лечението с Хомеопатия и изисква изключително много познания и чувствителност на практикуващия. С разбирането си за миазматичността на случая лекарят-хомеопат постига пълно излекуване, дори на тежки и с дълга история заболявания. Активният миазъм и конституцията (типът) на пациента дава ключът към успеха на хомеопатичното лечение!

Невъзможно е темата за миазмите да бъде разказана в рамките на 10 - 15 реда. Посветил съм на нея една глава в книгата ми, придружена със схеми за по-лесно смилане. Не само нея, а и други от темите в сайта можете да прочетете с по-големи подробности в книгата "Болестознание или Кое е първичното - симптомът или болестта" от д-р Хаджиев. Подробности за нея можете да намерите тук.

Вкопчени в лабораторните резултати и скъпоструващите инструментални изследвания ние си отвлякохме вниманието от самия страдащ човек. Нима повишените левкоцити ще ни опишат тежестта на страданието или повишеният пролактин ще нарисува пред нас мъката от невъзможността на една жена да роди дете? Лекарите започнаха да се вглеждат все повече в лабораторните резултати, а не в причините за болестите и здравословните причини. Забравиха, че профилактиката с природни средства, лечебното хранене, емоционалния комфорт са начини за подобряване на здравето и дори преодоляване на болести. Единствените показатели за състоянието на болест или здраве са енергията на пациента и нейното добро контролиране и направляване от сложните механизми в човешкото тяло. Всеки знае фразата „изследванията са добри, но аз се чувствам много зле”, защото болният човек е едновременно субстрата на болестта и носител на отговора за излекуването ù...

... Болестта е път, който болният човек изминава. Тя не възниква внезапно и без предупреждение, а бавно се задълбочава, като това може да отнеме и години. В началото често има много слаби и почти неуловими за човек, потънал в проблемите на ежедневието, белези. Какво правим, когато сме здрави? Ние тичаме на работа, пазаруваме, мислим за доходите и роднините си. Живеем по инерция, като изобщо не се вглъбяваме в собствените си съкровени желания, пренебрегваме се, гледайки да се преборим и днес със злободневните си проблеми. Вечер си лягаме изтощени от усилията, положени през деня и заспиваме, без да обърнем взор вътре в себе си, без да се запитаме колко неудовлетворени сме, колко нещастни, колко разочаровани, колко сме подтиснали любовта, мъката или гнева си. Живеем според моментните решения, вземани на крак пред поредния ежедневен проблем. Постоянно бързаме, юрнали сме се нанякъде. А закъде? Какво става, когато се разболеем? Неразположени сме, лежим, нищо не ни се прави, искаме да бъдем оставени на мира. На всички са ни познати такива състояния. И лежейки в леглото си, с висока температура или в хипертонична криза, ние анализираме какво е станало с нас, намираме време да се вслушаме в емоциите си, чувстваме себе си. Болестта е дошла да ни покаже, че сме се пренебрегнали, че сме се погазили, изпълнявайки не толкова важните желания на някой друг. В началото е имало леки симптоми – главоболие, смущение в съня, леки бодежи в гърдите, неразположеност, болка в гърлото... Но ние не сме им обърнали внимание, защото поредният ангажимент и изпитание са ни зовяли. Затова се е стигнало до задълбочаване на проблема и симптомите са ставали все по-силни, докато накрая се е оформила болестта. Пътят на болестта е бил дълъг, като нейното задълбочаване е право пропорционално на необръщането на внимание на някакъв съкровен наш проблем. Някъде в психиката ни се е създало огнище, което аз наричам „център на себемразене”. С времето конфликтът е нараствал и трупал напрежение. В началото напрежението не е било достатъчно високо, за да се прехвърли на физическото тяло, но с времето нещата са се променяли. В началото дори незначително влошаване на някакъв физичен симптом е било достатъчно да разреди психичната драма. Ако състоянието на организма е добро, физичният симптом е на някакво периферно ниво (т.е. засяга орган с не толкова голяма важност за живота на тялото - лигавици, кожа)...

... Хомеопатията е наука за причината и следствието! Всяко предизвикателство в адаптивните механизми на човека (сиреч неговия най-висш мозък) води до реакция в цялото тяло, а тя често е болестна. И това е нормално, тъй като често, за да се адаптира към постоянно променящата се (психическа, емоционална, физическа, природна и прочее) заобикаляща среда, човешкото тяло се напряга, поставено пред по-високи, различни от познатите му досега, условия. И то трябва да преживее. Това изисква включване на различни системи на работа, дремещи досега, ангажиращи енергийните ресурси на организма. Това обикновено води до последствия, които ние наблюдаваме на повърхността – това са така наречените симптоми: кашлица, повишена температура, болка, секретиране, обриви, възпаления и прочее. Необходими са ориентировъчни камъни, които да водят терапевта в сложното разнообразие от оплаквания и промени в тялото на пациента. Принципите са логични и адекватни както за лаика, така и за специалистът-хомеопат...

... Терапевтът, по време на хомеопатичното интервю (което представлява прегледът) трябва да проникне под всички защитни слоеве на личността, застанала пред него. И това е в зависимост от желанието и готовността на пациента да сътрудничи. На лекуващия му е необходимо да знае истинските мотивиращи сили, истинският характер с всички индивидуални черти и особено слабостите, с които пациентът трудно се справя. Трябва да се ориентира за истинския човек пред него, за да назначи лекарството. Използват се много методи, за да се постигне това: различни техники на водене на интервюто, тълкуване езика на тялото, графология, физиогномика, психология и още много...

... Две са най-важните неща за един организъм – Енергията му и нейния Контрол! Един здрав организъм има достатъчно енергия, която зависи от индивидуалната му структура и генетичен строеж (наречено Конституция) и пълен контрол на протичащите в него процеси. За нивото на Енергия съдим по силата на проява на оплакванията – силно изразени оплаквания, висока температура, силен сърбеж, силна болка – това е показание за добро ниво на енергия; за Контрола съдим по търпимостта на симптомите – силна болка, но за кратко, без болкови колапси (припадане от болка), на границата на търпимостта; висока температура, но без гърч, със запазен тонус (“детето ми си играе, има апетит, от нищо не се оплаква, пък като му измерих температурата - тя 38,5°С”). Тъй като хомеопатичният медикамент е стимулиращ организма, той има за цел да мобилизира организма да използва рационално и максимално енергията си (и така става енергийното му снабдяване от съществуващите му резерви) и да възстанови пълния му контрол. Значи 39°С температура, но без гърч, с пълен контрол на възпалителния процес; силна кашлица, но без хрипове, без задух, без спазъм на дихателните пътища...

Меки корици, 144 стр., 13,00лв.

Можете да си поръчате книгата на тел. 0888238625. Работим с Еконт с наложен платеж.

 Също така може да бъде закупена:
- гр. Велико Търново - ЗЦ "ХолистикА", ул. "Сергей Румянцев" 63, партер, 0888238625
- гр. София - ЗЦ "ХолистикА - София", ул. "д-р Марин Русев" 6, партер, 0878238625
- гр. София - книжна борса "Плеяда" - ул. "Река Осъм" 4, тел.: 02/9461628 - Елена Асенова

- гр. Варна - кабинет по хомеопатия на д-р Хаджиева - ул. "Христо Попович" 36; тел: +359888221888
- гр. Велико Търново - книжарница "Аполония" - ул. "Стефан Стамболов" 65; тел: 062/620287
- гр. Горна Оряховица - книжарница "Хелиос" - ул. "Патриарх Евтимий" 1А; тел: 0618/23594
- гр. Севлиево - Илияна Минчева; тел: +359898720092
- гр. Трявна - фризьорски салон "Ива", цех "Дружба"; +359897515323

В практиката си като хомеопат съм установил, че във всеки човек има една сила, която чака да узрее, да придобие определена форма, да бъде отключена. Когато този момент настъпи ще има нещо - някакъв факт, някаква случка, някакъв малък стимул, които ще създадат нейната величествена проява. Когато някаква част от живота ни премине и ние се обърнем назад виждаме една нишка как неотменно е белязала всичките ни постъпки, мечти, действия, грешки и успехи. Сега и аз, както и много от пациентите ме питат, често си задавам въпроса как съм направил завой от конвенционалната медицина към Хомеопатията, затова реших с две думи да разкажа тази история. Може би тя ще е искрата, която ще запали възраждането на нечие неосъзнато желание.

Завършил съм хуманна медицина във ВМИ-Пловдив, като учих много старателно всичко, което моите преподаватели искаха да предадат на нас – бъдещите лекари. Благодарността ми към тях е примесена със спомените за лишенията и очарованието, които съпътстваха моето изучаване на медицина. Бях току-що пораснало момче, когато седях в двора на Института и благоговеех пред очакващите ме огромни планини от знания, до които ме беше допуснала някаква висша сила. Студентският живот е особена част от живота на човека. Тогава разбираш, че сам, със собствените си решения, определяш нещата, които се случват с теб сега и в бъдеще. Тази мисъл е доста плашеща, но постепенно ти се налага да свикнеш, като често през живота си усещаш страха от вероятността да си взел грешно решение, което може да бъде съдбоносно!

След дипломирането си изкарах казармата и започнах работа в „Дом за стари хора” в моя град – Свищов. Младите ми колеги бяха единствената причина да не потъна напълно в усещането за смърт и тленност, която беше изпълнила коридорите на отделните сектори, особено „Тежкия”. Мирисът на загниваща плът и прегоряла жизненост беше пропила мислите и дрехите ми. Не можеше и да става дума за излекуване, дори за облекчаване болките на старите хора. Ниското ниво на социална загриженост се беше отразила във всичко около мен – от изтърканите постелки по стълбите до лекарствата, някои от които дори с изтекли срокове на годност, в импровизираната аптека на заведението. Още от първият си ден като лекар в Дома се наложи да си припомня тежки манипулации, които с огромно нежелание изучавах и тренирах в Институпа по медицина. През целия работен ден, зашеметен от шока на царящото отчаяние, поставях венозни банки за оводняване и разнасях лекарства за поддържане на сърдечно болните. Това продължи около половин година. Беше ми ясно, че тук не мога да лекувам, да правя това, за което винаги съм мечтал. Бях изучил всички медикаменти, които Домът беше получил като помощи от Холандия и други държави, и надеждата ми да открия такива, които да помогнат на старците да преживеят с достойнство и без болка остатъка от живота си, се разпадна. Тук не можеш да лекуваш и да помогнеш с нещо, а само да съчувстваш и страдаш заедно с пациентите си! Започнах да правя планове да кандидатствам за специализация, като Детските болести (Педиатрия) бяха предпочитани от мен. Агонията ми беше прекъсната от предложение да замествам колега, която отсъства от работа, във Вътрешно отделение. Надеждите ми да се докосна до истинската медицина и да изпробвам знанията си отново се възродиха.

По това време моята сестра (Кремена Хаджиева), която също е лекар по образование (завършила е ВМИ-Плевен) вече беше започнала да изучава Хомеопатия. Може би най-големият противник на Хомеопатията в света бях аз. Старателно изучаваните схеми на приложение на антибиотици при различни болестни процеси пазеха своята категоричност с неопровержимата си логика в моето съзнание. Това пораждаше непрестанни спорове между нас. Имало е случаи, в които съм използвал учебниците си, за да ù доказвам колко погрешно разсъждава и на какви големи заблуди подлага своя ум, оставяйки се да я обучават на хомеопатичните семинари. Механизмите на действие на различните антибиотични съединения и техниките за избягване на резистентност в патогенните микроорганизми бяха за мен неоспорими. Но тя доказваше своята правота със същия плам и обяснения, които за мен звучаха отвлечено, нелогично и нямащи нищо общо с медицината. Тя беше твърда в позицията си, че това е действителният път на лечение и отстояваше хомеопатичните теории със същия жар, с който аз я нападах. Ясно изразявах намерението си никога да не прилагам подобни лечебни техники, които не будят никакво доверие! И така до деня, в който тя дойде при нас с болния си син. Той беше болен от гнойна ангина. Тя го остави при нас да го гледаме, давайки ни наставления как да го лекуваме. Детето беше в много тежко състояние, с тахикардия, в пълна апатия, лежеше на леглото и се пържеше в ада на 40°С температура. За него се грижеше майка ми, а аз ходех на работа. Малкото момче не искаше да слага в устата си нито храна, нито течности. Беше напълно безразличен към новите играчки, с които искахме да го заиграем, за да си докажем, че нещата не са толкова зле. Към обяд на втория ден тя се обади по телефона плачейки и ме попита дали правилно постъпва с любимото си внуче като слуша майка му и му дава някакви смешни бели захарни топченца, вместо да го лекува „както трябва”. Моят отговор беше „Майко, минавам го като валяк с антибиотиците и изобщо не се занимавам с на сестра ми глупостите”. Така и направихме. Започнахме да му даваме Оспамокс и съвестите ни се успокоиха, защото най-сетне правим за него най-доброто. На следващия ден си дойде сестра ми и като разбра, че сме започнали да даваме антибиотик се ядоса невероятно. Увери ни, че заради нашата постъпка сега ще се удължи лечението на детето. Че заради нашия страх нейният син ще страда повече. Нейните обяснения бяха, че той се е разболял, защото в организма му имунитетът е бил подтиснат от някаква причина, гноеродни бактерии са се размножили прекомерно и сега, за да си възвърне баланса, имунната система е възпламенила гноен процес. Вместо да го облекчим, ние сме го „натоварили” с още повече токсини. „Като че ли токсините от гнойта не са му достатъчни, ами сте му дали и още”! За наше изумление (и ужас!) през следващите 24 часа тя не му даваше нито антибиотик, нито хомеопатични лекарства, а само вода, макар че той не я искаше. Твърдеше, че това е за изчистване на организма от натрупаните антибиотични токсини. Напрежението между нас нарастваше неимоверно. Тежкото състояние на моя племенник не излизаше от ума на никого в дома. Всички се умълчахме, никой не искаше да говори, да не би да пропуснем някакъв малък белег на начеващ лечебен процес. Никой не искаше да се храни, нито да се отпусне за почивка. Само с усилие на волята отчаянието не се изроди в гняв. На следващия ден започна да му дава хомеопатичен медикамент. Желанието за пиене на вода започна да се връща. Посягането към чашата зачести и детето започна да се оправя. Моето мнение беше, че е от антибиотика, с който съм го наситил за предните 24 часа. Това звучеше малко странно, но във всеки случай много по-логично от идеята, че тези дражета са накарали организма да преодолее тежката интоксикация. Темата „Хомеопатия” отново беше затворена за мен!

Практикуването ми във Вътрешно отделение беше белязано с рутинно назначаване на схеми за поддържане на хроничните състояния на пациентите. Те приемаха лекарствата си, пролежаваха максималното отредено от държавата време в отделенията, изписваха се със същите схеми за лечение вкъщи и се изпращаха с ясната мисъл, че тяхното повторно появяване тук няма да закъснее много. Никой не се заблуждаваше, че астма, хипертония, склонност към сърдечни кризи (Исхемична болест на сърцето), хроничен хепатит, псориазис, язвена болест, бъбречнокаменна болест или конкременти в жлъчката и прочее, се лекуват, а дори и медикаментозните средства за облекчение са малко и почти никога не са достатъчно ефективни. Възпалителните заболявания често не могат да се контролират от един антибиотик, а се налага втори, дори трети. Антибиограмите сочеха, че лечението с антибиотик само видоизменя бактериалната флора и причинителят за възпалителното състояние се променя, но в картината на самото състояние не настъпват съществени изменения, а си остава тежко и дори още по-трудно овладяемо. Едно съмнение започна да се прокрадва в мен – това ли трябваше да разбера - че няма значение колко години изучаваш медицина и дали си доцент, професор или редови терапевт групите на антибиотиците си остават четири, НПВС са три вида, спазмолитиците са три вида, кортикостероидните са два вида, антиепилептичните са два вида, калциевите антагонисти са три вида и прочее и няма нищо различно, което да се предприеме. Всеки един медик е ограничен в предписанията си. Не може да измисли нищо по-различно. Разбрах също, че в много случаи документацията е много по-важна, отколкото самият случай и пациент. „Ами то е астма – направихме всичко, опитахме всичко (двата вида бронходилататори и двата вида кортикостероиди), но нищо не става. Давай му кислород и след малко опитай пак с лекарствата”. Медицината отново ме разочарова! „Градът е малък, няма специалисти от които да се уча” беше моето заключение.

Постъпих на работа в Център по Хемодиализа в Свищов. Сложната апаратура и грубите филтри събудиха респект пред мен. Реших, че щом толкова много пари и усилия са хвърлени да се изобретят тези механизми, значи имат смисъл. Наизустяването на няколко формули и няколкото месеца работа с апаратите ми бяха достатъчни, за да осъзная, че въздействието върху сложния човешки метаболизъм и физиологични процеси е много трудно и почти невъзможно, особено по този груб начин. Задълбочих се в изучаването на хемодиализните техники и установих, че те удължават живота на пациентите с цената на огромни страдания, които с времето се задълбочават още повече. Една подробност беше много интересна за мен – използването на „самоочистващи” методики за хемодиализа (перитонеална) е много по-успешна и леко се понася от организма, отколкото чрез най-скъпите хемодиализни апарати. Което означава, че способността на организма сам да се „ремонтира” е по-успешна, отколкото чужди и несвойствени за него методи и скъпи апарати. Медицината започна да ме отвращава. Та методите на лечение в днешно време почти не се различават от тези, които са се използвали преди стотици години – кръвопускане, лаксативни средства, бронходилатация чрез инхалаторни методи и прочее, само че днес те са по-лъскави, миришат по-добре, по-сладки са и са хилядократно по-скъпи. Задавах си въпроса „Ами аз къде съм, какво ще правя занапред”. Намерението ми да лекувам беше силно и реших да намеря някаква възможност. Започнах да проучвам алтернативни лечения – курсове по ирисова диагностика, фитотерапия, лечебен масаж и Су Джок.

Трябваше ми половин година работа в хемодиализния център в Свищов, за да взема решение да напусна медицината. Записах се в Стопанска Академия „Д. А. Ценов” в Свищов и започнах да уча икономическа дисциплина – Информационни Технологии в Бизнеса. Учех и очаквах нещо да се случи! Смятах, че в деня, в който завърша икономическото си образование медицината ще бъде завинаги забравена. Но два семестъра в СА Свищов бяха достатъчни, за да разбера, че това не е за мен. Неразбираемите теории и статистическите формули не можеха да грабнат и ангажират въображението ми. Започнах да се чудя какъв път да избера, накъде да поема, дори ми се завъртяха мисли за емиграция.

Финансовите проблеми, които обсебиха моето ежедневие и случайността ме върнаха на работа – лекар в Спешна Медицинска Помощ в Свищов. Тогава следващия „хомеопатичен” случай се изправи пред мен - с моята дъщеря. Така се случи, че когато тя беше на 1 година аз бях отишъл на специализация по Спешна медицина във ВМИ-Плевен. По онова време сестра ми отново беше дошла вкъщи, заедно с нейните деца. Точно тогава дъщеря ми се разболяла. Годината беше 1999г, все още не бяха разпространени мобилните телефони и моята съпруга нямаше никаква връзка с мен. Сестра ми я уговаряла да лекува детето ни, за което съпругата ми в началото не искала и да чуе. В крайна сметка сестра ми успяла да я убеди с уговорката, че ако съпругата ми прецени, че нещата излизат от контрол веднага ще прекъсне хомеопатичното лечение и ще се обърне към педиатър. И така започнал нов кошмар. Дъщеря ми била с температура между 38°С и 39,5°С в продължение на 3 денонощия. Съпругата ми била изправена пред много сериозна дилема. В ума ù се въртели хиляди решения и избори. Чудела се кое решение е вярното и кой път да избере. На мен ми има безгранично и безрезервно доверие и знае, че аз смятам този метод на лечение за нещо близо до шаманизма. В същото време вижда как сестра ми лекува собствените си деца по този начин и не можела да си представи, че е възможно една майка да е толкова безотговорна, че да подложи на нещо лошо децата си. В крайна сметка издържала и нещата станали точно както е предвидила сестра ми – на третия ден детето се събудило без температура, с желание за игра и повишен апетит. Когато се върнах от Плевен съпругата ми сподели с мен какво се е случило и ме попита какво ще правим при следващото разболяване. За нея беше очевидно, че този метод, колкото и шамански да е, работи. Отговорът ми беше „нека да се разболее, тогава ще го мислим”. За щастие до следващото разболяване на дъщеря ми мина много време и тогава вече пред нас изобщо не стоеше дилемата „кой метод на лечение ще следваме”.

Точно месец след случая с дъщеря ми стана нещо, което ме накара да започна да правя сериозна оценка на събитията, които се случваха около мен. Баща ми е с коксартроза на тазобедрената става. Бях вложил целият си опит и умения в неговото лечение. Конвенционалната медицина дава категоричен отговор за това заболяване – хронично, дегенеративно, постепенно влошаващо се, с не добра прогноза, с временни обостряния, сиреч нелечимо. Въпреки това започнах да прилагам облекчаващите медикаменти – НПВС (непротивовъзпалителни средства), Кортикостероиди. Те временно намаляваха болките, но комфортът не продължаваше дълго. Скоро се отключиха и страничните ефекти на тези лекарства – диарични изхождания, силни болки в стомаха. Диабетът и хипертонията му много ме притесняваха, тъй като медикаментите, които използвах не се съчетаваха добре с тези му допълнителни проблеми. Това, че той няма да оздравее ми беше ясно, но исках поне да облекча състоянието му. Помолих сестра ми да му намери във Варна клиника, където да му се направят физиотерапевтични процедури и на 01.02.1999г той замина за Варна. На 02.02. паднал и си счупил точно тази тазобедрена става, за която беше отишъл там. По онова време баща ми беше на 59г, с диабет ІІ степен и с високо кръвно налягане, така че колегите решили, че най-вероятно няма да издържи на евентуална упойка, затова не го отворили и не го заковали, а само го обездвижили. Когато разбрах какво се е случило аз знаех, че го очакват поне 6 месеца лежане в пълен покой и обездвижване на легло, хранене и изхождания в леглото, калциеви таблетки с „шепите” наедно с другите му лекарства, евентуални декубитуси и застойни процеси в белия му дроб и съдовата система, които можеха да доведат до тежки последствия. Сестра ми ми каза, че ще го вдигне за 1 месец на крака. Отговорът ми беше, че ако тя успее „аз ще си изям дипломата”. Такива фантастични случаи има само във филмите и книгите. А имах нужда от такава демонстрация! На четвъртия ден той ми се обади по телефона и ми каза, че е седнал. На дванадесетия пък бил стоял прав на патерици. Това ме притесняваше страшно много, защото знаех че ставата му не се „храни” добре от кръвоносната мрежа, която е почти разрушена от травмата. Заплашваше го повторно счупване с немислими последици. Помолих го да се държи като възрастен човек, да лежи и да не мърда. В крайна сметка на 26.02 той се прибра в Свищов. Молих го да не тръгва с нашата кола, а да ме изчака да отида с линейка да го транспортирам, но той ме уверяваше, че се чувства много добре и не ме послуша. Чаках с нетърпение да пристигне и веднага го заведох да му направим рентгенова снимка. Гледах двете снимки (от счупването и сегашната) и не можех да разбера какво ме караше да съм толкова объркан! Не личаха белези за счупване! Нямаше разреждане на костната плътност или някакви деформитети, каквито обикновено съпътстват подобни случаи. Опитвах се да дам някакво разумно обяснение на това, което виждах и колкото и да влагах всичките си усилия, не можех да измисля нищо. В един момент реших, че сигурно сме снимали здравия крак и дори попитах баща ми дали нямаме някаква грешка. На снимката се виждаше леко надебеляване, което можеше и да не се установи, ако човек не търси целенасочено, и по него можеше да се предположи къде е било счупването – по нищо друго. Бяха минали само 25 дена от фрактурата. На 04.04 баща ми започна отново да ходи на работа като дори не се подпираше на бастун.

Аз съм от този тип хора, които трябва задължително да си обяснят причините за ставащите около тях събития. Логичните заключения ми бяха хоби и необходимост за ориентирането ми в заобикалящия ме свят. Изживяванията около нещастната случка с баща ми ме накараха да допусна, че има някаква причина, която засега ми убягваше. Съдбата беше решила, че не е приключила още с мен и четири месеца по-късно съпругата ми започна да прави астматични пристъпи. Няма как в рамките на 2-3 реда да опиша всички кръгове на ада, през които минавах, докато ù поставях поредната доза кортикостероид. Тя беше на 26 години и животът ù беше пред нея, а ясно си давах сметка, че с всяка следваща инжекция го скъсявам. И не само го скъсявам. Знаех, че на 40 години тя ще е ходеща развалина – вътрешните органи ще бъдат увредени, а хормоналният ú баланс – тотално унищожен. Не можех да си намеря място от мисълта, че аз съм човекът, който със собствените си ръце бавно, но сигурно уврежда (убива?!) съпругата си. Животът пред нас тъкмо започваше, но аз виждах един ужасен край. Ампулата с Дексаметазон, спринцовката от 2 милилитра и малка игла, станаха неизменна част от съдържанието на дамската чанта на съпругата ми. Тя съобразяваше всяко свое желание с евентуалността да предизвика спазъм. Физическите усилия, течението, силните емоции, студените течности, позата на сън или седене дори можеше да предизвика спазъм на бронхите. И факторите, с които трябва да се съобразява ставаха все повече. Задавах си въпроса: „Какво ще стане след 1 месец, ами след година...?”. Бях готов на всичко! Въпросът дали се лекува или не астма в дългосрочен план вече не стоеше пред мен, а се питах какво да направя по време на следващия пристъп, за да я облекча? Защото една ампула вече не беше достатъчна. През есента сестра ми отново беше на гости при нас и помоли съпругата ми да ù позволи да я лекува. Тя ме попита какво да прави и този път аз казах, че нищо не пречи да опитаме. За съжаление конвенционалната медицина не може да реши един проблем като астмата. Всичко, което до този момент е измислено е поддържаща терапия и облекчаване по време на кризи. Сестра ми твърдеше, че поне няма да навреди, така че решихме да опитаме. След един месец астматичните пристъпи спряха. Пет пари не давах за логиката или будещите доверие приказки. Важното за мен беше, че съпругата ми не прави повече пристъпи, може да носи детето ни на ръце и да изкачва стълбите до дома ни...

Всъщност историята за нейната астма има продължение, но него може би ще разкажа някой друг път. Това, което искам сега да кажа е, че да видиш със собствените си очи как се решава случай на астма с бели топченца като бонбонки, при това създадени от разредена водица плюс захар за мен беше много трудно смилаемо. Дни и нощи разсъждавах и си припомнях случаите с дъщеря ми, баща ми и съпругата ми и търсех някакво научно обяснение. Минаваха през съзнанието ми какви ли не неща – на самовнушение ли се дължеше всичко, къде грешах в изучаването на медицина в института, нещо не ми бяха казали или бях пропуснал на науча, всичко ли е измама и кое точно! Снимките на интертрохантерната травма на баща ми седяха до мен, както и ампулата в чантата на жена ми, неизползваните кутийки на антибиотиците и термометъра до леглото на дъщеря ми... Включих на високи обороти ума си и всичко научено във ВМИ.

Междувременно се разболя и майка ми. Без да правя рентгенова снимка аз знаех, че е двустранна бронхопневмония, защото я бях преслушал и хриповете се чуваха повече от ясно. Въпреки това, верен на всичко научено във ВМИ, аз я накарах да отиде да се снима. Диагнозата беше потвърдена. Тогава тя ме погледна с въпрос в очите и аз знаех, че чака аз да взема решението вместо нея. Започнах да ù давам антибиотик, като ù обясних, че ще се наложи да влезе в болница и най-вероятно ще има поне един курс на лечение с инжекции. Ще опитаме да го избегнем, но според мен, в крайна сметка ще се стигне до там. Малкият ми племенник по това време беше при нас, все още ненавършил годинка, майка ми се грижеше за него. Чудих се как да се обадя на сестра ми по телефона и да ù кажа, че два дена след като е оставила здраво детето си при нас трябва да си го вземе, защото няма как да се грижим за него. На втория ден майка ми ме помоли да опита все пак от „на сестра ми медицината”. Съгласих се, като не пропуснах да подчертая, че животът и здравето са нейни и тя взема решенията за себе си. И отново се случи – седмица по-късно беше здрава. Това, което ме учудваше през цялото време беше, че тя готвеше, переше, гледаше племенника ми, тоест беше пълна с енергия все едно, че не беше болна. Аз съм виждал пациенти с подобна рентгенова находка и много добре знам как ходят, как се движат, дори знам как дишат. Очаквах една страдаща жена, за която да се грижа аз, а не тя да се грижи за семейството по същия начин, както и преди разболяването!

В крайна сметка реших да отида на един курс и да чуя със собствените си уши това, което сестра ми ми разказва. Да отида и да задам всичките си въпроси на прилежно учил медицина човек и да оборя всички твърдения, които ще поднесат пред мен тези „шарлатани”. Да попитам защо този начин на лечение не е официален, щом върши такива „чудеса”! Да разбера как точно топче захар преодолява остро паренхимно възпаление или въздейства на алергична реакция от бърз тип! И още как...

Историята нататък е ясна. Отидох не само на един, а на много курсове. Вложих страшно много енергия, време и пари в изучаването на Хомеопатията. В крайна сметка дори отидох в други държави (Гърция, Индия), за да науча и да разбера. Знам, че съм отгърнал само първата страница от тази наука. Разбрах, че това е начин на разбиране на живота и излекуването е „страничен ефект” от него! Че проявите на емоциите са основната причина за боледуването и/или здравето на хората! Че слабостта в човека е неговата сила!

Сега практикувам само Хомеопатия. И знаете ли защо? Защото не мога да забождам иглата с кортикостероид на двегодишно дете, дошло в астматичен пристъп в кабинета на Спешна помощ, за да облекча състоянието му и в същото време ясно да осъзнавам, че само четири дози Arsenicum album 30СН (в неговия случай) ще са достатъчни, за да променя живота му. Не мога да лъжа него, не мога да лъжа и себе си!

Тази история, както и други от темите в сайта можете да прочетете с по-големи подробности в книгата "Болестознание или Кое е първичното - симптомът или болестта" от д-р Хаджиев.

Преди 4 дни в лявата половина на шията, в подезичната област, се появило туморно образувание с диаметър 5-7см. Мястото не е болезнено, дори на натиск и пипане. Детето няма никакви оплаквания, само леко дърпане при извиване на главата назад. Няма температура, нито болки в гърло или уши. Добро общо състояние, неотпаднал, активен, запазен апетит.

10 дни след започване на хомеопатичното лечение образуванието се смалило до под 1см диаметър. Случаят е под наблюдение, но образуванието постепенно намалява.

Преди да започна изложението бих искал да направя за сетен път разграничаване между хомеопатичния и нехомеопатичния (алопатичен) терапевтичен метод. Чрез хомеопатия не се подтискат защитните механизми и прояви на организма като температура, кашлица, зачервяване, сърбеж, а се стимулира организма сам да се справи с проблемите си. Хомеопатията действа по посока на оплакванията, а не срещу тях. Алопатията е точно обратното – при фебрилитет пациентът пие лекарства против високата температура, лекарства срещу кашлицата, срещу хремата, срещу диарията, срещу сърбежа. Т.е. чрез химичните лекарства ние се борим срещу посоката на оплакванията. А оплакванията не са нашата болест, а проява на защитните механизми (имунни) на нашия организъм – чрез температурата се убиват микробите и се спира тяхното размножаване, чрез храчките и хремата те се изхвърлят извън тялото, чрез диарията организмът се освобождава от токсините и бактериите в чревната система и т.н. Така че симптомите не са нашата болест. Кое тогава е болестта? – това е причината, довела до промяна в нашия хормонален баланс, а това променя състоянието на имунната ни система. А когато Имунитетът ни е подтиснат болестта не закъснява да дойде!

Какво е Имунитет и защо зависи от хормоналния баланс?

Вече за никого не е тайна, че състоянието на здраве и болест зависи от Имунитета. Тази дума, обаче, крие много неща в себе си. Накратко имунните механизми са два вида – клетъчни и неклетъчни (хуморални). Имунните клетки са много типове като всяка от тях има специфична роля в имунната защита. Едни от тях са клетките на имунната памет, които съхраняват в себе си информация за различните микроорганизми и начина по който тялото да се справя с тях; макрофагите са друг вид клетки, които контролират бактериите, предизвикващи гнойни процеси; Т-лимфоцитите, В-лимфоцитите, Неутрофилите и още много, представляват клетъчния арсенал на имунната система. Неклетъчните имунни механизми са Системата на Комплемента (която се включва първа при възпалителната реакция и е отговорна за повишаването на температурата), различните антитела, интерферонът и множество други активни молекули, чрез които се осъществява комуникацията между различните клетки и цялата имунна система работи в изключителен синхрон.

Органът, който произвежда имунните клетки е костният мозък. Те, обаче, не са специализирани, не са узрели, за да участват активно в имунните процеси, т.е. не знаят какво да правят. Чрез кръвоносната система засядат в различни органи – слезка, тимус (жлеза, която се намира в гръдната клетка, но закърнява в юношеска възраст), черен дроб, лимфни възли, чревни стени и т.н. Там, под въздействие на локалните хормони на конкретния орган, те се диференцират и узряват. Какви са тези локални хормони? - ще се запитате вие. Да, има и такива. Те се произвеждат от самия орган и действат върху него. Но тяхната ефективност зависи от големите хормони, секретирани от жлезите с вътрешна секреция (ендокринни) като щитовидна, хипофиза, надбъбречна, панкреас, епифиза, тестиси/яйчници, паращитовидни и прочее. Ако балансът на големите хормони не е нарушен, то и малките си вършат работата. Но ако има хормонален дисбаланс локалните хормони създават имунни клетки, които живеят кратко, не отговарят добре на имунните сигнали на другите, не осъществяват ефективно функцията си. Ако органът, в който зреят макрофагите (тези за гнойните процеси) има неефективни локални хормони, то те са дефектни в някакъв аспект – налице имаме едно дете, което боледува често от гнойни ангини или човек с хронични или рецидивиращи (често появяващи се) гнойници по кожата; ако органът, инкубатор на клетките на имунната памет, е със смутен локален хормонален баланс, то те не си вършат добре работата – често боледуващ пациент от едни и същи проблеми (боледуващ всяка седмица от грип, от фарингит, или човек, който е преболедувал няколко пъти варицела). Кой орган ще има проблеми при дисбаланс на хормоните се определя от генетичната предиспозиция (предразположеност). Но това се определя единствено чрез хомеопатични методи.

Идеята е следната: хормоналният баланс определя състоянието на имунната ни система! Как можем да се ориентираме за нарушението на хормоналните взаимоотношения? Чрез изследване на хормоните в лабораторията – ще кажете вие. Но дали е така! За да предизвика ефект един хормон не е необходимо само неговото количествено присъствие в тялото, а също и неговото качество и чувствителността на прицелните тъкани (органите и тъканите, върху които оказва своя ефект). Примери за тази идея могат да се намерят в документацията на всеки практикуващ лекар – пациентът има оплаквания, които насочват към диагнозата “хиперфункция на щитовидната жлеза” (тиреотоксикоза) – неконтролируемо треперене на ръцете, слабост и физическо изтощение, косопад, задух, интензивно отслабване на килограми, изключителна раздразнителност, обилно потене на дланите, чести и силно изразени горещи вълни и прочее. Но при лабораторно измерване на щитовидните хормони те се оказват в норма (количествена). И лекарят стига до заключение, че всичко е на психо-емоционална (нервна) почва. Според документите пациентът е здрав физически, а всъщност се чувства на границите на силите си и с много тежък дискомфорт. Мога да ви посоча още един пример: съществува теория за захарния диабет, според която една от причините за неговото възникване е липсата на чувствителност на клетките към действието на инсулина, произведен от задстомашната жлеза (панкреас). Т.е. има инсулин, но клетките нямат рецептори, с които да се свържат с него и той да осъществи ролята си (да вкара глюкозата от кръвта в самата клетка). Лабораторните норми на хормоните са в прекалено голям диапазон: тироксин (Т4) – норма за възрастни 10 – 23 pmol/l, трийодтиронин (Т3) за възрастни 5,4 – 13,3 pmol/l; тирео-стимулиращ хормон (TSH) за възрастни 0,4 – 4 mU/l и новородени под 20 mU/l (това са трите хормона, които се изследват при съмнение за заболяване на щитовидната жлеза). Действително медицината е повече или по-малко статистическа наука и тези граници са установени по статистически път, но означава ли това, че трябва показателите за нивото на нашето здраве да ги търсим в лабораторните резултати и да разчитаме само на тях? Може ли добре подготвеният лекар да открие болестта преди тя да се демонстрира на рентгеновото или лабораторно изследване? Има ли заболяване с нормални показатели на лабораторния фиш? Има ли пневмония, която не се чува на слушалка, а се вижда само при рентгеновата снимка? По лабораторен път ли се определя състоянието “латентен диабет” (диабет, без проява на висока кръвна захар)? Лекарят или лаборантът е водещият в едно лечение?

Питали ли сте се, защо различните хора боледуват от различни болести или защо децата като тръгнат на детска градина започват да боледуват много често? Най-вероятно подобни въпроси са често срещана тема на обсъждане, когато застанете пред лекарския кабинет. Симптомите, които възникват при всяко нарушение на нашето здраве, винаги ни притесняват, тревожат и често ни карат да променяме начина си на живот, за да се предпазим от задълбочаване на здравословния си проблем. Често не отиваме да се забавляваме с приятели, защото някой от тях е неразположен и страхът ни да се заразим е причина да не изживеем много приятни моменти с тях. Но дали контактът с болестотворен вирус или бактерия е достатъчен, за да възникне болест в нашето тяло? Повечето общопрактикуващи лекари ще кажат “да”, но това едва ли е така. Състоянието и слабостите на Имунитета на конкретния организъм е решаващата причина за възникването, начина на протичане, периода на възстановяване, появата на усложнения и типа на болестта! За пример ще взема възбудителя на лещенката (варицела) – телца на Арагао. Той принадлежи към групата на херпес-вирусите. Още през 1925г. Кундратиц установил пълна идентичност между тях и херпес зостер. Ако един човек е генетично предразположен към развитие на болести на лигавиците, най-вероятно, при контакт с тези телца, той ще развие херпангина (ще се засегне лигавицата на устната кухина). Ако обаче индивидът е предразположен към кожни заболявания (кожният имунитет е компрометиран), то той ще оформи херпесни образувания по кожата си (варицела; херпеси по кожата на лицето – устни, нос, бузи, клепачи; по ограничени участъци на кожата на тялото – херпес зостер на дерматом). При генетична слабост на паренхимните органи (бели дробове, черен дроб, бъбреци, слезка и други) най-вероятно ще се развие вирусна пневмония, за която, при подробни лабораторни изследвания, ще се установи причинител херпес-вирус, а при изключително силно отслабен имунитет би могло дори да се развие менингит (възпаление на обвивките на мозъка) или енцефалит (възпаление на мозъчната тъкан), причинителят на който отново ще бъде херпес-вирусът. Виждате, че един и същи причинител, води до развитие на различни заболявания при различните хора, според състоянието на техния Имунитет.

Как можем да се ориентираме ние, нашето дете, нашите близки, към какви заболявания са предразположени? Това, че имаме в рода си диабет, означава ли, че и ние сме предразположени да се разболеем от тази болест? Ами астма, артериална хипертония, мигрена, остеопороза...? Отговор на тези въпроси може да даде единствено и само Хомеопатията!

Когато пациентът застане пред лекаря-хомеопат, последният определя към коя група заболявания принадлежи конкретното оплакване на страдащия. Разбира се, диагнозата ни интересува, но тя не е определяща при разбирането на случая, а само ни насочва. В хомеопатията болестите се разделят на няколко различни групи и това, от коя група е страданието, определя по-нататъшната терапевтична стратегия и решава прогнозата на случая.

Нека започнем от видовете болести – от най-обща гледна (хомеопатична) точка те са три: остро състояние, обостряне на съществуващо хронично заболяване, неразположение. Това разделяне ни помага да преценим разреждането (дълбочината на действие) на хомеопатичния медикамент и повторяемостта на приемите му. Неразположенията не се подлагат на лечение, тъй като при тях симптомите са много слабо изразени и бързо отминаващи, което ни насочва към извода, че този организъм има достатъчно сили и ресурси да се справи сам с възникналия здравословен проблем.

Тази и други от темите в сайта можете да прочетете с по-големи подробности в книгата "Болестознание или Кое е първичното - симптомът или болестта" от д-р Хаджиев. Подробности за нея можете да намерите тук.